Мира Нико
Ерата на шестото слънце
Пробуждането
13 Април 2039 година, Ню Йорк“
Това е, – мислеше си Луис, – подарък за умеещият да вижда отвъд повърхността на видимото, отвъд хоризонта. Всъщност от това имам нужда всеки ден и какво бих бил, ако не гледах отвъд себе си, отвъд гледната си точка. Аз съм просто пристрастен към красотата и хармонията. Това, което виждам е реално. Небето е пурпурно, променящо се, емоционално, кокетиращо в нюанси, въздухът напиващ, специфичен, солено-лепкав. Вода, безкрайна за очите материя, променлива, подвижна, изменчива, примамлива, необходима, незаменима, въздействаща, вода с характер, цял океан. Моята истина сега е друга, виждам в нея биологичната памет на човечеството. Докосваме се всеки ден до вода, но сме слепи за нейната чувствителност. И ето как тъгата може неканена да си намери удобно място сред нас. Водата може да бъде така съзидателна и разрушителна, както можем да бъдем и ние, хората. Всеки ден е специален, съзидателно-разрушителен.
До скоро Луис си мислеше, че щастието е само един миг от вечността, но сега разбираше, че то може да продължи повече. Щастието беше химера, утопия, мечта, фикция, сбор от реализирани желания, но желанията често са подвеждащи. От друга страна насладата от простите неща можеше да избухне от мимолетност във вечност. За Луис Гроф, той и неговото време щяха да бъдат толкова относителни, колкото той сам преценеше.
Миналото вече не съществуваше, но в него бяха отпечатани като на матрица спомени, носещи информация. Бъдещето щеше да си остане като някакъв вид предположение, което започваше днес, и винаги предполагаше утре. Това, което истински притежаваше бе настоящият момент, но той можеше да се изолира в един такъв малък отрязък от време, че бе трудно да се улови и задържи. Усещането за изживяване бе като откраднато, с желанието да се върнеш още веднъж на същото място, в същото време. Вчера, днес и утре бяха в една постоянна и невидима зависимост, оформяща и описваща един земен свят.
Мислите му все още се рееха над гледката на океана, но в действителност той откриваше вечността. Това, с което разполагаше, беше избора за какво да мисли и какъв собствен свят да създаде в този момент. Младият потомък на Толтеките твореше своя собствен сън – успешно. Беше част от тази планета, но не беше длъжен да сънува заедно с другите, защото осъзнаваше, че е елемент от съня на необятната Вселена.
Вслушай се в себе си, довери се на интуицията си! Страхът не идва от вън и от шумовете, които чуваш, детето ми. Той се намира в теб. Ако му дадеш храна, той ще порасне, ако го държиш гладен ще изчезне. Ако не го изтръгнеш от себе си докато е още малък, когато пораснеш ще установиш, че се е превърнал в дърво с дълбоки корени. Почти всеки ще носи храна за твоето дърво на страха, затова стой далеч от такива дарове! Ти и диханието на света сте едно цяло. Ще те науча да не изпитваш страх, когато си сама.
Беше неделя. Денят отминаваше, приглушен от нестихващия дъжд. Валеше, после спираше за известен период, после пак започваше и така през целия ден, с различна честота и различни по големина капки, най-вече монотонно. Разнообразни мисли прииждаха и нахлуваха неканени в главата на Адам Гроф, като някои от тях се отличаваха като приятни, други не чак толкова.
Докато мислите му прескачаха от ситуация в ситуация, той се сети за женския силует, който преди няколко часа премина съвсем безлично през всекидневната му, но затова пък впечатляващо затръшна вратата след себе си. Той не трепна нито в реалистичния момент на тази случка, нито след визуалното повторение на отпечатаната в съзнанието му картина. Цялата тази прозаичност го дразнеше. Смяната на настроения обаче не бе присъща за него и сега останал сам, почувства че дъжда му въз-действа сантиментално, дори улови някаква нотка на досада от усещането, но съумя бързо да се овладее. Допадаше му придобитата с годините способност за самоконтрол, въпреки че не винаги му се отдаваше с лекота. Във всеки случай да бъде овладян, за него бе важно и ценено мъжко качество.
Адам Гроф беше привлекателен млад мъж с пропорционално телосложение и изразителни черти на лицето. Неговото сериозно и самоуверено излъчване в стил „Арт Деко” му придаваше загадъчност и очарование, като на мъжете от картините на Тамара де Лемпицка, но по един модерен начин. Можеше да се каже всичко друго, но не беше нито сладникав, нито безличен. Имаше изискани обноски, движенията му бяха примерени, почти пестеливи и от цялото му същество лъхаше индивидуален стил, непривичен за неговото поколение, което пък караше жените, независимо от социалния им статус и интереси, да въздишат след него.
Подобно нещо се случи и предишната вечер. Кратката среща с приятели, сред които имаше едно привлекателно и демонстриращо интерес към неговата персона момиче, приключи със също толкова кратък престой в апартамента му и стандартното „ще ти се обадя”. Поредната грешка или поскоро компромис. Нещо се случваше със съвременните хора, те нямаха стил нито в поведението, нито в облеклото, въпреки изобилието на възможности.
От скоро, Адам бе започнал да определя сам себе си като здравомислещ човек и често се ангажираше да търси различни пътища към овладяване на своите житейски противоречия. Привидно лесна задача, но с непредвидим изход. Точно както многобройните му връзки, подобни на снощната, с жени прелъстителни, по-късно отмъстителни, лукави, пресметливи, красиви, интересни, злободневни, лепкаво сладникави, никога естествени, ласкателни, луди, буйни, лъжливи или похотливи. Все бури, след които се изсипваше не прочистващ дъжд, а помия. Та след целият опит, който тази сутрин му се стори изненадващо отблъскващ, Адам видимо се поддаде на лошото настроение. Усещаше го като потискащо духа състояние, дремещо в светлосянката на известна погнуса от действителността. Не беше първият, на който му се гади от лицемерие и баналност, но до този момент подобна проблематика коментираше единствено в книгите си.
Всъщност, противоречия откриваше навсякъде, но на кой ли в днешно време му се занимава с въпроси, които не носят пари. По-скоро всичко, което можеше да възпрепятства тяхното натрупване, включително размисли за човешките взаимоотношения, морал и прочее беше вече тема табу.
В онази нощ беше все още пълнолуние и ми хрумна да разгледам камъка на лунна светлина. Постоях така с него няколко минути, но нищо не се случи. Тогава реших да ориентирам линията, образувана от малките кръговете, в посока изток-запад и плочата чудодейно се освети в ръцете ми. Не зная от къде идваше тази сила, но лунната светлина, всъщност отразената слънчева, предизвика цветни триизмерни изображения, които оживяха пред мен като на кино. На повърхността на камъка се появиха осветени образи, представящи фрагменти от вселената. Изображенията бяха на слънце, многократно по-голямо от нашето и множество звезди въртящи се около него, те образуваха галактика наподобяваща млечния път. Не зная колко дълго продължи този спектакъл на цветове, светлина и форми, но беше истински. Най-силно светеше огромната червена топка, която изпращаше динамичен лъч към друга много по-малка. В нея разпознах нашето слънце, най-вече по планетите които обикаляха около него, в това число и земята. Между двете слънца се обменяше разноцветна енергия. Неописуемо усещане!
-Дон Анхел, това което си видял е било холограма. – прекъсна го Адам с нарастващо вълнение в гласа. – Ще се опитам да обясня опростено. Става дума за дифракционна решетка. Тя е съставена от множество повтарящи се елементи. Светлинният източник, който осветява обекта, представлява всъщност опорната вълна, съгласувана по фаза с предметната вълна. Физически погледнато явлението се свежда до интерференция на светлината.
Тоест в резултат на съгласуване на две или повече вълни се получава увеличаване или намаляване на амплитудата на получената светлинна вълна. Тази плоча трябва да е холографски предмет, който възпроизвежда триизмерни образи, същите които ти си видял. Тук става дума без съмнение за холограми, а концентричните кръгове на повърхността са един вид отразители, извеждащи лъчите от камъка, които комбинирани с основния лунен лъч съставят изображенията. Тяхното движение зависи от движението на луната по небосклона. Просто гениално!
– Нали това ви казвам, тук не става въпрос само за камък, това е някаква изумителна технология. Съвсем ясно видях как магнитните полета на земята и нашето слънце се свързаха в една обща пътека, образуваща тунел. Съзнанието ми прочиташе всичко толкова ясно и естествено, че самият аз не можех да повярвам. Видях как голямата ярка топка разпръсква лъчиста енергия и от нейната светлина се захранват всички останали звездни групи, слънца и планети, тогава се сетих, че моите прадеди споменаваха за такова централно космическо слънце. Около земята се въртеше Луната, а малко по-отдалечена от тях светеше червената планета Марс. Съзерцавах и разбирах всичко, без да се нуждая от въпроси и отговори, цялото знание беше в мен, просто някой ми го показа, все едно беше в главата ми. Запитах се, какво ли представлява този камък и тутакси танцуващите в светлина планети изчезнаха, останаха само Земята и Марс. Върху всяка една от планетите изникнаха пирамиди. От земните пирамиди разпознах слънчевата пирамида в Теотихуакан, тя беше свързана чрез светлинен поток с друга от комплекса пирамиди на червената планета, най-голямата в сравнение с останалите. После една по една се появиха всички планети от нашата система с подобни пирамиди на тях, които се свързваха една с друга, чрез светлинни канали. След като всички планети се свързаха по този начин, …
„ Mira Niko, Sie haben eine wunderschöne Buchpräsentation gemacht und Ihre Texte waren sehr interessant, berührend und naturverbunden. Im Dankbarkeit! “
Herta Haider, Musikexpertin, Wien 2014
прочети повече
Други глави от книгата
Истината за сънищата ни
Ще можеш да създадеш свой собствен сън или свят, както искаш го наречи. Изразяваш се добре, което ме отвежда до първото споразумение, а именно да бъдеш безгрешен в словото си. Това е много важно нещо, това е инструментът на магията за претворяването. Не се отдалечавай от този принцип, приятелю! Независимо на какъв език говориш, намеренията ни се изразяват чрез словото, а словото е магия.
В момента този линк се обработва.
Заповядайте след известно време пак!
Писмото на Дон Анхел
Под небето са се случвали много и не винаги красиви неща. Дедите ми разказваха за ужасите, които са преживели под същото това червено небе. Това ще продължава да се случва, докато не прекъснете стария сън на планетата и не позволите на новия да навлезе в живота ви.
В момента този линк се обработва.
Заповядайте след известно време пак!
Цветът на бъдещето е от семето на миналото
В нашият физически свят действа закона на Махалото. Става дума за тяло, което извършва трептения в полето на някакви сили, около дадена точка или неподвижна ос. Когато махалото бъде отклонено от състоянието му на покой, то започва да се люлее и трепти под силата на тежестта, като с това се стреми да се върне в равновесното си положение.
Ще се съгласите, че всяко случващо се нещо има своята определена причина, в определена точка на пространството.
В момента този линк се обработва.
Заповядайте след известно време пак!